Минало и комунизъм

Памет

20.04.2015

Като общество имаме голям проблем с паметта. Дали се дължи на незрялост, народопсихология или нещо друго, но ние като че ли не сме в състояние да изградим конструктивна, поне частично консенсусна оценка за миналото, което да ни позволи да го съхраним в колективната си памет и така да вървим напред. Особено ако това означава преодоляване и осмисляне на грешките и травмите, които сме преживели като нация. В крайна сметка може би точно психолозите трябва да анализират отказа ни от памет.

Какво предизвиква това предисловие? Монументите и паметниците, издигнати по времето на комунизма. И по-конкретно – споровете за съдбата им. 25 години по-късно горещите полемики сред крайно поляризаното ни общество все така са „спор между глухи“, както още през 92-а година ги нарича проф. Димитър Аврамов.

Мнението, което той публикува във вестник „Век 21“, не спира да е актуално. Дълго, брилянтно четиво, което си заслужава прочитането от първата до последната дума, дори като чисто образователен разказ от човек, преживял режима и описващ как творците са смазани от непоклатимата авторитарност на „новата естетика“, как изкуството е плод на полунеграмотни цензори и на всичко, но не и творчески, творчески колективи. Как произведенията на социалистическия реализъм се мразят от обикновените хора…

„… защото виждат в тях въплътени (в нечовешки мащаби) своите десетилетни унижения. Унижения, еднакво лични и национални, защото тъкмо политическата власт, която създаде за собственото си възвеличаване тези произведения, превърна народа си в жалко стадо безправни, безлични и безгласни поданици. Чрез тях, чрез тези импозантни монументи тя тържествено оповестяваше свобода за всички, заграбвайки я в действителност само за себе си; чрез тях обещаваше социална справедливост, а създаде позорно за една съвременна европейска държава кастово общество; чрез тях оплакваше своите жертви (в значителната си част конспиратори и терористи, обслужващи интересите на една злокобна червена империя), изтребвайки садистично хиляди невинни; чрез тези паметници и техните театрално-героични пози и жестове се опитваше да внушава оптимистично самочувствие на своите граждани, след като ги бе превърнала в обезверени, вечно преследвани, шпионирани, уплашени и духовно опустошени индивиди; чрез тях се кълнеше в любов към България, която заради собствените си интереси бе предоставила с престъпна циничност на чужда държава; чрез тях – уникален в историята на монументалното изкуство случай! – тя възвеличаваше поробителите на своя народ и увековечаваше робството в неговото съзнание… И цялата тази “монументална” лъжа, цялото това колосално лицемерие и морално издевателство над народа ни ставаше, разбира се, за негова сметка – той трябваше да плаща милионите грешни левове, изцеждайки последните си сили, и не само да плаща, но и да понася всекидневно и ежечасно терора на тези партийни изваяния, осеяли страната му – винаги на централните, винаги на най-високите и най-красивите й места – огромни, нахални, агресивни.”

Лагерът на другите „глухи“ е от все същите хора и все така намира сцена в телевизионните студия. Хора, „творили“ и успявали по време на режима, хора, припознаващи в паметниците партийната си история или носталгичния си спомен от благата и властта, с които са разполагали през онези години. Аргументи за творческата ценност, художествената стойност, правото на твореца, така нататък. И Нешка Робева, и тя е сред тях.

2015 година в лагера на глухите обаче има и трета страна

Или поне така ми се иска да вярвам. Тази група обърква представители на останалите две до гротескно озлобление. Тя иска да запази соц сградите, монументите и паметниците и е обвинявана в комунизъм, платен путинизъм и какви ли не други грехове, въпреки че масово хората, които припознават себе си тук, са били между първи и осми клас в училище, когато промените са настъпили.

Заради непосилната за слуха на нормален човек врява, шум и истерия, тя остава най-нечута. Най-нечут по-точно остава мотивът й.

Да помним.

Михаил Неделчев в едно предаване за монумента „1300 години България“ каза: „той така и не успя да стане паметник“. Не влизам в ролята на тълкувател на думите му, но грозното изчадие на Старчев, отхвърлено от гражданите на София и мразено от всички освен от вклинените в номенклатурно удобство кадри на СБХ, в действителност наистина не се превърна в паметник. Превърна се в знаете прякура му, pun intended. Защото не скулпторите правят от монументите паметници. Хората припознават в тях носители на памет и ги натоварват с това значение и роля.

Нима комунизмът не заслужава паметта ни?

И тук е огромният въпрос. Ако монументът „1300 години България“ така и не стана паметник за историята ни, не трябва ли да стане паметник за догмите на един нечовешки режим, паметник за налаганата партийна естетика и за разпада й – преносен и буквален? Дори защо не и паметник за народния имунитет, който въпреки всичко слага най-подигравателния прякор на най-грандиозния скулптурен напън в София?

Ако така нареченият паметник на Съветската армия никога няма да стане паметник поради историческото си несъответствие с истината, нима не е редно да стане (и тук отново цитирам проф. Димитър Аврамов) – „паметник на унижението на българския художник, на неговото обезличаване, на моралното му безсилие да се противопостави на лъжата и корупцията“?

Дали тогава рисунките по ПСА няма да престанат? За неловко щастие на Светлана Шаренкова и екипа й от почистващи бригадирници, pun intended again.

И смятате ли, че ако не останат гадните, грозни, брутални произведения на режима, които да бъркат в очите и душите ни, ще го запомним с цялата му гадост, грозота и бруталност? Хората, които страстно искат бутането им (и аз бях сред тях за малко), в по-голямата си част помнят режима. Техните пра-внуци няма да го помнят. А вие сигурни ли сте какво ще пише в учебниците им? Помните ли какво пишеше във вашите преди 25 години?

Отново не говорим за каквото трябва

Истината е в тълкуването и представянето на паметниците и монументите от онези 45 години. Това трябва да е разговорът. Не дали да ги бутаме.

А разговорът не се случва, защото Старчев, който се хвали, че е бил двойкаджия по История на изкуството, и Светлин Русев, протежето на Людмила Живкова и пророкът на Ванга, отново отговарят за културното ни наследство и представяне. Цитирам Петко Дурмана, български артист и скулптор, за ръководената от Русев работна комисия за „Квадрат 500“:

“Получих плана му (на Русев) на третата среща, а на втората ни разходи из музея и обясняваше: „Тука ще сложим еди какво си, тука ще сложим еди какво си“. През цялото време се шегуваше с Памукчиев – „Твоята работа на тази стена добре ли ще стои?“. Той така е свикнал да корумпира художниците. На Старчев същото каза.“

Разговорът не се случва, защото невероятно нагли хора на посредствени общински позиции продължават да взимат решения, които ще оформят облика на един град за десетилетия напред. А главни архитекти провеждат компрометирани (или корумпирани беше думата?) конкурси за същото. И защото вече 25 години няма визия, концепция за идентичност на това, което имаме като европейска столица. И ние се хващаме за гърлата и спорим за естетиката, за модернизма, за цвета на плочките, за нагласените поръчки, за поредния патриотичен гробищен парк в града ни. Спорове все важни, но в шума и врявата рядко достигащи до изначалното. До паметта ни.

Време е да започнем да говорим за същественото. Както е време на мястото на мавзолея вече да поставим една яка инфографика на поредицата от наши си, български грешки, чиито непогрешим символ бяха и той, и разрушаването му.

 

снимка bnr.bg

Благодарности на Комитата, на когото в един Facebook пост открих линка към статията на проф. Димитър Аврамов. Макар да знам, че май не е на същото мнение. :)

Още един страхотен пост за ПСА и Паметник 1300 като символи на памет тук.

Повече от същото

0 коментара

Коментар