Разни

Не забравяй, Симеончо!

23.10.2014

Беше 10-и ноември 2045 година. Симеончо стана както винаги трудно. Погледна през прозореца – слънцето едва пробиваше мазутните ноемврийски облаци над Люлянския скайлайн. “Няма по-хубав изгрев от българския изгрев”, помисли си Симеончо. 

Сутрешните смени в училище много го тормозеха, защото се успиваше и не му оставаше време да изяде любимата си филия с луканка. Родителите му излизаха по-рано за работа и му оставяха закуската, неизменно съпътствана с бележка:

Не забравяй демокрацията, Симеончо!

мама :)

 

Симеончо беше кръстен на най-великия цар български, а бе роден 1108 години след неговото време и 15 години след възраждането на най-хубавата луканка на света – българската луканка. Симеончо беше отличник по родолюбие в училище, знаеше имената на всички български царе и площта на България На Три Морета в квадратни километри, но най-любимата му история за величието на Родината беше тази за луканката.

Не можеше да си го обясни и го пазеше в тайна, но нито един от тежките периоди в историята на България не му се струваше толкова мрачен и зловещ като демокрацията – онези 40 години след 1989 г, през които българската луканка беше белязала своите най-драматични възходи и падения. Първо изчезнала, после се появила отново, но била направена от кучешко, после кучешкото изчезнало, но луканката поскъпнала, после вече по магазините имало само “еее, едно време колко по-хубава беше, сега ядем само буклуци” луканка. За да се овладее кризата, било решено, че едни определени семейства с повече от три деца и малко пари нямат право на луканка. Но вече било твърде късно. Хубавата луканка се изнасяла за колониалните европейски държави.

Духът и родолюбието на българина било поставено на изпитание.

Хората емигрирали и късали корените с родината, оставяйки сами майките си, мечтаейки за онези години на сговор, безсъмнено родолюбие и, разбира се, най-хубавата луканка на света. Останалите в отечеството се деляли на “луканката е важна” и “луканката не е най-важна”, подкопавайки по един неразумен и стихиен начин централното място, което страната заслужавала да заеме във Вселената.

“Ще закъснея за физическо”, помисли си Симеончо, натъпквайки последната хапка с луканка в устата. “Добре, че това е история!”

Симеончо навлече палтото, излезе от блока и докато завиваше покрай телените огради на циганския лагер, умислен дали не е забравил цвичките, не забеляза как най-работливите работници на света поставят най-големия плакат на Балканите с лозунг срещу перверзиите на хомосексуализма.

Повече от същото

0 коментара

Коментар