Книги

Книжната 2016

23.12.2016

Преди дни излезе класацията на Хеликон за най-продаваните 200 книги за 2016-а и днес темата някак изплува на повърхността в социалните мрежи. Отдавна съм загубила интерес какво се чете масово и освен своето читателско обоняние с интерес следвам това на съвсем малко хора. Затова съвсем егоцентрично ще хвърля поглед назад и ще ви разкажа кои книги ме грабнаха през тази година. По-смислен повод да сритам горкият ми коматозен вече блог не виждам. Току-виж сте открили с какво да се измъкнете от тегобата на дългите зимни вечери под меко одеало и с топла напитка.

Както може да си представите, spoiler alert.

The Buried Giant

Четох я в оригинал, но е издадена и на български от Лабиринт с, разбира се, най-покъртителната корица по стара българска традиция. Казуо Ишигиро става известен с романите си “Никога не ме оставяй” и “Остатъкът от деня”. С втория печели Booker. Не съм чела нищо друго от него и това беше огромен плюс, защото подходих към тази първа среща с цялата непредубеденост на любопитния читател, за което Великанът ми се отблагодари подобаващо. Отвори душата ми, посади там хиляди въпроси и ме остави се лутам като героите в търсене на отговорите.

Действието се развива в средновековна Англия, а книгата разказва за пътешествието на възрастната двойка Аксел и Беатрис към сина, който не са виждали много отдавна. В действителност това е историята за едно изпълнено с трудности пътуване през мъглата на забравата към спомена за истината. Всяко премеждие и смъртоносна опасност, всяка сковаваща виелица и повратност на съдбата са преодоляни от безрезерно доверие, любов, грижа и себеотдаване. Дали обаче вярата и упованието в любовта ще бъдат пощадени от спомена за истината? Ако предпочетам да забравим, вместо да простим, продължаваме ли да обичаме или потъваме в самозаблуда? Ако знаем какво ни очаква в края на пътешествието, ще прекрачим ли прага? Отговорите са (може би?) на последната страница, а дотам Ишигиро използва брилянтни стилистични и жанрови похвати, които ще ви вкарат в обувките на възрастната двойка и ще ви натирят да обикаляте хълмовете объркани и измъчени.

Винаги съм имала слабост към книгите, които те оставят с повече въпроси отколото отговори. Или казано по-точно, оставят те с твоите отговори. Дали това, което ще чуеш от собствената си душа, ще ти хареса и имаш ли сили за пътешествието, вече си е твой проблем.

 

Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи

Салман Рушди е вероятно най-разнообразният автор, който съм чела. Всяка негова книга е уникална сама по себе си и коренно различна от всички останали. Така пред някои негови книги (“Сатанински строфи”, “Срам”) мога да се кланям. Други, като “Шалимар клоунът,” са ми абсолютно нечетими. А трети са просто ок. “Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи” (или 1001 нощи) попада в третата категория. Историята е силно фантасмагорична, подобно на Строфите, но без силното послание и провокативните идеи. Все пак Рушди е умел разказвач на истории, затова изживяването със сигурност не е скучно. Талантът му да вплита в действието елементи от фолклора на ислямските култури превръща на моменти повествованието в същинска приказка – и то в напълно добрия смисъл на това.

Действието се развива в две епохи и в два свята. Историята започва от колосалния конфликт на двама философи и техните виждания за рационалното и божественото. След хилядолетия сблъсъкът им преминава във война на два свята – магичния и човешкия. От едната страна са тъмните джинове, сеещи ужас и разруха, за да предизвикат страх от Бога и религиозно преклонение. От другата – полухора-полуджинове, потомци на защитаващия разума философ Ибн Рушди (не може да не забележите приликата с името на автора). Героите преминават през свръхестествени трансформации и се впускат в епични битки, продължили 1001 нощи. Историята започва с голяма любов, продължава с голяма омраза, престъпление и отмъщение. Всичко това е поднесено с чувство за хумор и щипка абсурдност, характерни за Рушди.

Под пластовете фантасмагоричност ще прочетете лесно така основополагащата за творчеството му неприязън на Рушди към религиозния фанатизъм, отричането на разума и рационалното и насилието, тероризма, зачеркването на свободата и човешкото достойнство. Неща, което той не прощава на героите си, дори те да са джинове от пушек, а не хора в камиони.

 

The Girl on the Train

Може би сте гледали филма, може би сте я чели на български (издадена е от Еднорог). Ако не сте и ви харесва да четете в оригинал, не се колебайте, книгата е бижу. Познавам добрата криминална история по това, че на всяка глава след средата започвам да изграждам нови и различни теории за развръзката. А истински добрата криминална история поднася изненадващ край и то не изсмукан от пръстите, само и само да зашемети читателя с нещо неочаквано, а такъв, който сглобява всичко в завършен и логичен пъзел, а ти разбираш, че отговорът през цялото време е бил пред теб, но авторът умело е отклонявал погледа ти от него. Ако има житейска ситуация, в която е прекрасно да ви лъжат, то това е четенето на криминални романи. След цялото това излияние, вероятно сами сте отгатнали, че краят е добър, леко шокиращ даже, а развръзката поне за мен остана скрита до последния момент въпреки всичките ми на моменти разюздани теории. Но с това не се изчерпва всичко хубаво.

Рейчъл, момичето от влака, е пълнокръвен и достоверен образ, носещ в душата си (и в неизменната бутилка алкохол) демони, от които трудно се откъсва и с които още по-трудно съжителства. Действията й са толкова нелогични, преценката и за ситуациите неадекватна, а решенията – рисковани и абсурдни, че на моменти се ви иде да й зашлевите шамар, на моменти – да я прегърнете.

Повествованието се разгръща в разказите на три жени и смяната на гледната точка във всяка глава ви дава фалшивото усещане, че сте на крачка от сглобяването на пъзела. Напрежението градира непрекъснато и е трудно да оставите книгата настрана. Наричат Паола Хоукинс новия Алфред Хичкок. Добра е, наистина е добра.

 

Английски за гълъби

Книгата не е от вчера на пазара, но ако случайно сте я прескочили, хубава е, може да запълни успешно няколко коледни дни в опит да избягате от домашни задължения.

В книгата Стивън Келман дава думата на 11-годишния Хари, главният герой и разказвачът на историята, който с част от семейството си емигрира от Гана в Англия и с помощта на своите приятели и един гълъб се опитва да се адаптира към новия си живот. Всичко изглежда по детски лесно, и усмихващо хашлашки разказано, а животът поднася очакваните трудности и опасности на крайния лондонски квартал с неговите банди, изпаднали образи и пакостливи деца. Убийството на дете обаче преобръща действието, а Хари по детски се впуска да разследва престъплението.

С всяка изминала страница заобичвате все повече Хари и гълъба, неговият най-странен, най-близък и някак духовен приятел, който от време на време се включва в разказа и споделя своята висока (в буквалния смисъл) гледна точка към живота на хората и съдбата на момчето.

 

*** Сега чета ***

Ние, удавниците

След едва 100 от 800 страници мога смело да ви препоръчам “Ние, удавниците” за следващата книга, в която да се потопите за часове без капка гузна съвест и с нарастващо читателско смирение. Това е първата книга на Карстен Йенсен, която чета, и оказва се – неговият дебютен роман, признат за най-добрия в датската литература за последните 25 години.

Роден в Марстал на датския остров Ерьо, Йенсен базира разказа си там, но го пренася близо 200 години назад. Историята се прехвърля от поколение на поколение и е разказана от името на едно неперсонализирано “ние” – ние, съучениците на Алберт; ние, приятелите на Лауридс; ние, вдовиците на моряците от Марстал; ние, удавниците. Това “ние” ви приобщава към героите и съпреживявате с емпатия и разбиране тревогите, трудностите и страховете им.

Добавете към това и соления вкус на морското приключение в стил на Стивънсън или Купър, докато си припомняте всички назубрени в захлас в тинейджърските години термини като фокмачта, бекборд и какво ли още не.

Книгата излезе наскоро и ако търсите подарък за запалени читатели, с нея може да спечелите коледната надпревара и да ви споменават с добро цяла година. А ако сте стигнали дотук, най-вероятно вие сте запалени читатели, затова може спокойно да си я самоподарите, заслужава си.

 

С това ви пожелавам весели празници, меко одеало, топла напитка и книгата в скута винаги да е интересна.

 

Bonus Track:

Интервю с Казуо Ишигиро. Просто защото говори страхотно, удоволствие е да го слуша човек. “I don’t like any kind of imagination police looking over my shoulder when I’m writing.”

Повече от същото

0 коментара

Коментар